БОГЪТ НА КАСАПНИЦАТА от Ясмина Реза

Превод от френски език Снежина Русинова-Здравкова

 

Режисьор Антон Угринов

Художник Никола Тороманов

Композитор Калин Николов

 

Действащи лица и изпълнители:

 

АНЕТ РЕЙ АЛЕКСАНДРА ВАСИЛЕВА
АЛЕН РЕЙ ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ
ВЕРОНИК УЛИЕ РАДЕНА ВЪЛКАНОВА
МИШЕЛ УЛИЕ ЮЛИАН ВЕРГОВ

 

Драматург на постановката Георги Борисов

Помощник-режисьор Ирина Иванова

Камерна сцена, 1048-а премиера от 1904 г.

Сезон 2016/2017 г.

img_0029

 

За пиесите на Ясмина Реза

Пиесите на Ясмина Реза (1959) са преведени на повече от 35 езика и се играят на най-престижните театрални сцени по света – като се започне  от Кралския Шекспиров театър,  «Шаубюне» и «Берлинер ансамбъл» в Берлин, «Бургтеатър» във Виена и Кралския драматичен театър в Стокхолм,  московския «Современник» – и се стигне до Бродуей, Монреал, Токио, Бейрут…

Още с първата си драматургична творба – „Разговори след едно погребение“, Реза печели наградата „Молиер“ (1987). Световна слава й носи „Арт“ (1994), за която тя получава втори «Молиер» (1995) и двете най-престижни англосаксонски театрални отличия – «Лорънс Оливие» (1997) и «Тони» (1998). Следват „Човекът на случая“ (1995) и „Живот х 3“ (2000). По „Испанска пиеса“ (2004) Реза снима и първия си филм Chicas през 2010 г. Последните й две пиеси са «Как да ви разкажа играта» (2011) и «Bella figura», поставена за през май 2016 г. в «Шаубюне» от Томас Остермайер.

Другата най-гледана пиеса на Реза – «Богът на касапницата», й носи по още една награда «Лорънс Оливие» и «Тони» (2009). Играе се за първи път през 2007 г. в цюрихския «Шаушпийлхауз» (реж. Юрген Гьош), а след това и в «Берлинер Ансамбъл». Във Франция пиесата е поставена от самата авторка през 2008 г. на сцената на знаменития парижки «Театър Антоан» с участието на Изабел Юпер в ролята на Вероник. През 2009 г. Матю Варкус поставя пиесата най-напред в Лондон в театъра на Гилгуд, а по-късно и на Бродуей.

В София под заглавието «Божествата на касапите» пиесата е показана за първи път в Модерен театър през 2009 г. (реж. Пламен Марков).

През 2011 г. Роман Полански снима филма «Касапница»  с Джоди Фостър по адаптираната от Реза пиеса, за което авторката получава и «Сезар» и за най-добър филмов сценарий.

Освен актриса, театрален и филмов режисьор Ясмина Реза е и автор на белетристичните книги „Отчаяние“ (1997), „Хамерклавир“ (1999), „Адам Хаберберг“ (2002), „Никъде“ (2005), „В шейната на Артур Шопенхауер“ (2005), «Блажени са блажените» (2013, наградата на в. «Монд»), «Вавилон» (2016). През 2007 г. тя издаде книгата «Зазоряване вечер или нощем», в която, следвайки неотлъчно в продължение на година Никола Саркози, тя рисува портрета му на фона на предизборната му кампания за президент.

ЯСМИНА РЕЗА: „Режисурата е друг вид писане“

 img_9662

Кое прави писането на пиеси толкова различно от писането на проза?

Има много технически разлики, но основните са два вида. Единият е свързан със сюжета, а другият – с бъдещето на творбата. Що се отнася до сюжета, всички пиеси, които съм написала, са били винаги в настоящето. С едно единствено събитие, което разтягам максимално и което е в състояние да създаде човешки взаимоотношения, силни диалози. В този случай освен диалогът и ситуацията не са ми нужни никакви допълнителни средства, за да създам събитието, тогава за мен е очевидно, че нещата отиват към нова пиеса. Когато случаят не е такъв, се обръщам към прозата. Друга причина, която е по-повърхностна, но не по-малко важна, е че от време на време изпитвам желание да изляза от къщи, да се забавлявам. И това става винаги, когато пиша пиеси – защото за мен театърът е нещо много по-живо. Разбирате, нали? Пишете пиеса, после я поставят… Лично аз имам голям късмет, защото я поставят по целия свят… С други думи, писаното слово се превръща в букет от цветя, които разпиляват своите венчелистчета навсякъде, навсякъде… и с който занимават живи хора, актьори… Книгата е нещо много по-тайно… Дори когато е издадена навсякъде по света, за мен тя е глух звук, там мен ме няма… и това е по-малко забавно…

Харесва ли ви да сте режисьор?

Да, в началото на живота си бях актриса и режисьор, после, преди да поставя „Богът на касапницата“, изоставих всичко това.

Защо се върнахте към режисурата?

Защото ми се прииска.

Защото ви се прииска или защото чуждите постановки не ви удовлетворяваха?

Не, не, не. Всичко ми се е случвало, ужасни постановки, прекрасни постановки, както и средно добри. Просто изпитах желание да го направя аз, защото, както за „Богът на касапите“, така и за „Как да ви разкажа играта“ знаех, че мога да го направя много добре. Гледала съм и други мои пиеси, но подобно желание не съм изпитвала… Режисурата е друг вид писане.

24 януари 2014

Париж                               

Из «Преди всичко обичам да живея», разговор с Георги Борисов

 

 

 

 

 




 

 

 

 

За Антон Угринов

Антон Угринов завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Данаилов и магистратура по режисура за драматичен театър в класа на проф. Красимир Спасов в НАТФИЗ. Още през 2003 г. режисира първото си театрално представление – „Вернисаж” от Вацлав Хавел – в Сатиричен театър „Алеко Константинов”. В творческата си биография има 13 постановки: „Шокомания” от Филип Блазбанд и „Празникът на Бакхус“ от Артур Шницлер в Народен театър „Иван Вазов”, „Колекцията” от Харолд Пинтър, „Прах при прахта“ от Харолд Пинтър, „Хоровод на любовта“ от Артур Шницлер, „Любовта на Анатол“ от Артур Шницлер в театрална работилница „Сфумато“, „Арт“ от Ясмина Реза в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, „Обноски за маса” от Алън Ейкбърн, „Дисни трилър” от Филип Ридли и „Еснафска сватба“ от Бертолт Брехт в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, „Бурунданга“ от Жорди Галсеран в Драматичен театър „Невена Коканова“, Ямбол, „Кандидати на славата” от Иван Вазов в Театър „Възраждане“. От 2003 г. е преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ.

 

Антон Угринов: „Табутата раждат демони“

„Богът на касапницата“ е пиеса, която изследва междуличностните отношения в ситуация на борба за надмощие, описвайки срещата на две семейни двойки.
Ние се носим по течението сами в Космоса, причинявайки чудовищно насилие един на друг без смут и болка. Обитаваме този свят със самочувствието, че с възрастта сме овладели изкуството да живеем с останалите, а всъщност разрушаваме методично човека до себе си.
Превърнали сме общуването и думите в димна завеса, зад която крием истинските си намерения, и всичко това сме го опаковали във формата на модерната тези дни политкоректност. Днес малко по малко това явление се превръща в диктатура на мисленето и изразяването.

 

В текста на Ясмина Реза ме интересува темата за експанзията на политическата коректност и онзи фундамент, върху който се изгражда цялата логика на изкуството на общуването. Липсата на свобода в отношенията. Принудата да НЕ назоваваме нещата с истинските им имена и как табутата раждат демони. Този вакуум от неизказани проблеми в един момент се отпушва зловещо и човек изрича дори повече от това, което мисли. Изрича го безжалостно, без всякакво съчувствие към другия. Така кулата от политкоректност се сгромолясва и се оголват грозно натрупаните и премълчани проблеми.
Така де, защо да не го кажа по-просто – „робството“ не може и не бива да бъде наричано „съжителство“. Това съвсем не оправя нещата..

 

Владимир Карамазов завършва НАТФИЗ в класа на проф. Надежда Сейкова. Веднага след дипломирането си в Академията започва работа в Народен театър „Иван Вазов”, където има възможност да изиграе емблематични роли. Прави и телевизионна кариера с участията си в сериалите „Дървото на живота” и „Четвърта власт” и като водещ на световния риалити формат SURVIVOR. Дебютната му роля в театъра е на Ромео в „Ромео и Жулиета“ с режисьор Лилия Абаджиева в Народен театър „Иван Вазов“ през 2001 г. Играл е в почти всички Шекспирови пиеси, поставяни в Народния театър след 2001 г.: „Ромео и Жулиета“ (реж. Лилия Абаджиева), „Дванайсета нощ“ (реж. Роберт Стуруа), „Зимна приказка“ (реж. Мариус Куркински), „Бурята“ (реж. Александър Морфов), „Макбет“ (реж. Пламен Марков), „Отело“ (реж. Лилия Абаджиева), „Крал Лир“ (реж. Явор Гърдев).

В момента играе в следните театрални постановки: „Спанак с картофи“ (реж. Богдан Петканин), „АРТ“ (реж. Антон Угринов) и „Дакота“ (реж. Владимир Пенев) в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, „Рибарят и неговата душа“ (реж. Мариус Куркински) в Театър 199, „Ревизор“ (реж. Мариус Куркински), „С любовта шега не бива“ (реж. Мариус Куркински), „Сирано дьо Бержерак (реж. Теди Москов), „Солунските съзаклятници“ (реж. Стоян Радев), „Идеалният мъж“ (реж. Тиери Аркур), „Вишнева градина“ (реж. Крикор Азарян) в Народен театър „Иван Вазов“.

 

Юлиан Вергов завършва Театрален колеж „Любен Гройс“ в класа на проф. Цветана Манева. Дебютира на театрална сцена с ролята на Лаерт в постановката „Хамлет“ с режисьор Лилия Абаджиева. Има близо 25 театрални и над 40 кино и телевизионни роли в български и чуждестранни продукции.

 

На телевизионните зрители е познат с главните си роли в сериалите „Тя и Той“, „Стъклен дом“ и „Революция Z”. Има участия в българските кинопродукции „Мисия Лондон“, „Прогноза“, „Шивачки“, Пътят към Йерусалим“ и „Коледата е възможна“, както и в чуждестранните филми „Il Generale Della Rovere”, „Double Identity”, „The Fourth Kind”, „The Tournament”, „The Lark Farm”, „Joe Petrosino”, „A Love to Hide” и др.

 

В момента играе в следните театрални постановки: „Спанак с картофи“ (реж. Богдан Петканин), „АРТ“ (реж. Антон Угринов) и „Дакота“ (реж. Владимир Пенев) в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, „Ревизор“ (реж. Мариус Куркински), „С любовта шега не бива“ (реж. Мариус Куркински), „Солунските съзаклятници“ (реж. Стоян Радев), „Идеалният мъж“ (реж. Тиери Аркур), „Дон Жуан“ (реж. Александър Морфов), „Козата или Коя е Силвия?“ (реж. Явор Гърдев), „Крадецът на праскови“ (реж. Бойко Илиев), „Вълните“ (реж. Арлет Ричи) в Народен театър „Иван Вазов“.

 

Александра Василева завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. Още като студентка във втори курс в Академията играе в „Буре барут“ на Крикор Азарян в Театър „Българска армия“. А прфесионалният ѝ дебют в театъра е с ролята на Саломе в едноименната пиеса на Оскар Уайлд с режисьор Калина Терзийска. Има десетки театрални роли в представления в Народен театър „Иван Вазов“, които се радват на голям зрителски интерес, като „Ревизор“ (реж. Мариус Куркински), „С любовта шега не бива“ (реж. Мариус Куркински), „Веселите уиндзорки“ (реж. Ръсел Болъм), „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“ (реж. Григор Антонов) и др.

На телевизионните зрители е позната с ролите си в сериалите „Седем часа разлика“ и „Четвърта власт“, както и с участията си в „Клуб НЛО“, „Кафе-пауза“ и като водеща на предаването „Щабът на еволюцията“. На големия екран има роли в кинопродукциите „Търси се екстрасенс“, (реж. Михаил Мелтев), „Разследване“ (реж. Иглика Трифонова), ­„Обърната елха“ (реж. Иван Черкелов и Васил Живков).

За театралните си роли е удостоена с няколко награди „ИКАР“ и „Аскеер“, както и с награда „Пловдив“ и награда от Министерството на културата за принос към театъра.

В момента играе в следните театрални постановки: „Дакота“ (реж. Владимир Пенев) в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, „С любовта шега не бива“ (реж. Мариус Куркински), „Ревизор“ (реж. Мариус Куркински), „Веселите уиндзорки“ (реж. Ръсел Болъм), „Очите на другите“ (реж. Марий Росен), „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“ (реж. Григор Антонов) в Народен театър „Иван Вазов“, „Самолетът закъснява“ (реж. Маргарита Младенова) и в „Книга за изгаряне“ (реж. Иван Добчев) в ТР Сфумато.

 

Радена Вълканова

 

 

Завършва ВИТИЗ през 1991 г. в класа на проф. Димитрина Гюрова. Сред ролите й в други театри са: Шарлота в „Чехов ревю“ по Чехов в Младежкия театър „Николай Бинев“, Саша в „Иванов“ от Чехов и Даяна в „Трейнспотинг“ по Ървин Уелш в НДК, Катрин в „Доказателство“ на Д. Обърн, персонаж в „Малка пиеса за детска стая“ от Яна Борисова в Театър 199. От 1991 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където сред по-главните й роли са: Лизи Къри в „Човекът, който прави дъжд“ от Натаниел Ричард Неш, Ан в „Маркиза дьо Сад“ от Юкио Мишима, Оперна певица/Жена, чакаща трамвая/Японка в „Самолетът беглец“ от Камен Донев, Хана Джарвис в „Аркадия“ от Том Стопард, Мери в „Паметта на водата“ от Шийла Стивънсън, Оливия в „Както ви е угодно или Дванайсета нощ“ и Хермиона в „Зимна приказка“ от Шекспир, Лиляна Бочевска във „Франческа“ от Константин Илиев, Анджела в „Кралят-елен“ от Карло Гоци, персонажи в „Пушката ще гръмне след антракта“ по Чехов, Фани Уилтън в „Юн Габриел Боркман“ от Ибсен, Кайра Холис в „Прозорец към небето“ от Дейвид Хеър, Коломба във „Волпоне“ от Бен Джонсън. В киното участва във филми, сред които „Лагерът“ и „Смисълът на живота“. Носител е на „Аскеер 1997“ за изгряваща звезда за ролята на Лизи Къри в „Човекът, който прави дъжд“.

През този сезон, на сцената на Народен театър „Иван Вазов“, можете да гледате Радена Вълканова в спектаклите:

Вишнева градина“ от А. П. Чехов, реж. Крикор Азарян

„Всичко ни е наред“ от Дорота Масловска, реж. Десислава Шпатова

„На ръба“ авторски спектакъл на Александър Морфов

 

Никола Тороманов завършва Катедрата по изящни изкуства във Великотърновския университет и магистърска степен по „Сценография“ в Националната художествена академия в София. Преминал е обучение във Forum Junger Buehnenangehoeriger в Берлин, Германия.

Започва професионалния си път през 1994 г. със сценографията и костюмите на „Вуйчо Ваньо“ от А. П. Чехов в Театрална работилница „Сфумато“ – София.

Работил е върху сценографията и костюмите на повече от 50 театрални продукции в най-големите театри в България, както и в театри в Русия, Израел, Германия, Румъния, Турция и др.

През последните години е сценограф на едни от най-популярните театрални продукции, сред които „Хамлет“, „Ревизор“, „Животът   е прекрасен“, „Злият принц“, „Херкулес и Авгиевите обори“ в Народен театър „Иван Вазов“, „Арт“ в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и др. Има множество български и чуждестранни награди за сценография на театрални представления.

От 1994 г. е съосновател заедно с драматурга Георги Тенев и режисьора Явор Гърдев на ТРИУМВИРАТУС АРТ ГРУП. Също така осъществява дизайн на ТВ продукции, книги,  каталози и арт пърформaнси.  Има няколко изложби с негови сценографски творби, реализирани в Арт Експо в Женева; „Витгенщайн” Виена, Хелзинки – Център Каиса,  Пражко квадрианале на сценографията, Прага, в галерии и арт центрове в София и Пловдив.

 

Калин Николов завършва училището по изкуствата „Добри Христов“ във Варна. Дебютът му в театъра като композитор е с постановката „Във въздуха“ на режисьора Явор Гърдев.

Има над 70 авторски композиции за театрални, филмови, телевизионни и кинопродукции. Негово дело е музиката на някои от най-успешните постановки в новата ни театрална история като „Марат/Сад“, „Пухеният“, „Калигула“, „Макбет“, „Ричард III“ в Драматичен театър „Стефан Бъчваров“ – Варна, „Старицата от Калкута“, „Пиеса за бебето“ в Театър 199, „Крал Лир“, „Нощна пеперуда“, „Хамлет“, „Жана“, „Глас“ в Народен театър „Иван Вазов“.

През последните години работи и по театрални проекти извън България – „Бурята“ в Драматичния театър в Адана, Турция; „Убиецът Джо“ и „Методът Грьонхолм“  в Театър на Нациите в Москва, Русия; „Канкун“ в „Приют на комедианта“ в Санкт Петербург, Русия; „Грозният“ в Театър „И. А. Слонов“ в Саратов, Русия и др.

Автор на е на музиката на филмите „Дзифт“, реж. Явор Гърдев и „Аз съм ти“, реж. Петър Попзлатев, както и на музиката на сериала „Sex, лъжи & TV“ по TV7. Носител е на наградите „Икар“, „Аскеер“ и на наградата на българската филмова академия за най-добра авторска музика.

Повече на www.kalinmusic.org

 

Пиесата

Две родителски двойки се срещат, за да обсъдят разпрата между техните единайсетгодишни синове, при която едно от момчетата, наречено „доносник“, счупва с пръчка два зъба на другото. Постепенно, не без помощта на предложената от семество Рей бутилка уиски, сдържаните и любезни отношения губят от блясъка си, а родителите заприличват все повече на децата си – безразсъдни, избухливи, нападателни. Бавно и застрашително иззад маската на благоприличието наднича Богът на касапницата….

Трагедията в Дарфур

Източната суданска провинция Дарфур – с територия колкото Черно и Азовско море, взети заедно, – е населена предимно с чернокожи африканци и арабски племена, настанили се в областта от ХIII век. И едните, и другите са мюсюлмани, но напрегнатите отношения помежду им нерядко водят до въоръжени сблъсъци. Според редица анализатори сред причините за скорошната „трагедия в Дарфур“ е глобалното затопляне, в резултат на което пустинята поглъща все повече плодородни земи, и новооткритите залежи от нефт. Конфликтът трае от  2003 г. до края на юли 2007 г. и отнема живота на 400 000 души. Над 2 милиона са принудени да търсят убежище в съседен Чад и Централната африканска република. Жертвите са предимно от неарабски произход. Извършителите са така наречените „джанджавиди“ („дяволи на коне)“, които тогавашното правителство в Хартум организира във въоръжени отряди. Повечето наблюдатели сравняват действията на джанджавидите с кланетата в Руанда, а методите ми – с етническите прочиствания в Югославия.
Европейците често пъти се питат каква точно етническа разлика търсят чернокожите, за да обосноват с нея поредната си война. Вероятно африканците имат същите въпроси към белите хора. В Судан като обичаен белег на етническата разлика се посочва цветът на кожата – чернокожите от арабски произход са по-светли…




You must be logged in to post a comment Login