На 27 януари – „Първите утринни лъчи“ на Фабио Воло

1503241_662241140484626_1007866259_n

Анотация

„Първите утринни лъчи” е шестата творба на Фабио Воло, в която за първи път повествованието се води от жена. В строго програмираното, монотонно, до непоносимост рутинно брачно ежедневие на Елена внезапно нахлува, неканен и нечакан, един страстен, разголващ, неустоим мъжки поглед, който строшава всички задръжки и я повежда на магнетично пътешествие към чувствената наслада, опиянението от споделените мигове, полета на слетите дихания и тръпнещите тела. Ала понякога свободният избор носи и страдание, макар да отваря дверите към нов и мечтан свят. Боли, когато утринното зарево помита тъмнината и нощните сенки. И пътят към вътрешното освобождение никак не е лек.

Фабио  Воло

Фабио Воло

Фабио Воло, артистичен псевдоним на Фабио Бонети (р. 1972 г.), e съвременен италиански писател, шоумен, радио- и телевизионен водещ, актьор, който си партнира с Моника Белучи, диджей и певец. Но може би най-успешното му поприще все пак е писателското, романите му са неизменно на върха на литературните класации, преведени на множество езици, издават се в милионни тиражи, съизмерими и дори надхвърлящи тези на Паулу Коелю. Наричат го кумир на съвременна Италия, култов писател, абониран за бестселъри… Воло пише просто за сложните взаимоотношения в живота, спонтанно и непринудено подтиква читателя да се вгледа в съществуването си и, защо не, да промени нещо. В чисто човешките истории на неговите герои всеки може да припознае свое преживяване, емоция, копнеж, разочарование.(http://www.colibri.bg/)

 

Фабио Воло „Първите утринни лъчи“ откъс:




„….3 януари

Тая в себе си много съмнения. Страх ме е да не би животът ми да се окаже едно дълго недоразумение. Може би не съм жената, която вярвам, че съм.
Това бяха мислите, споходили ме тази сутрин, веднага щом се събудих, след като се опитах да си припомня всеки детайл от онова, което току-що бях сънувала: беше летен неделен следобед, носех тениска, която стигаше едва до над коленете ми, и простирах чаршафи на опасващ жилищната сграда балкон. Чувах от отсрещния апартамент потропването на самобръсначка, която почуква по умивалника. Внезапно от вратата срещу мен излезе мъж и си запали цигара. Сресаните му назад коси бяха още мокри, носеше бял потник и панталони с цвят на лешник. Усмихна ми се и се поздравихме.
– Не забравяй, че тази вечер те очаквам на вечеря у дома.
Влязох вкъщи, за да избера роклята, която да облека.
Бях развълнувана, превъзбудена и щастлива. Когато застанах пред вратата му, той ме хвана за ръката и ме отведе вътре. Домът беше този, в който съм израснала.
– Едно време живеех тук, знаеш ли?
– Разбира се, че знам.
Огледах се наоколо и всичко беше точно такова, каквото бе в детството ми. Дори оранжевият часовник, закачен на стената. Той се приближи, обхвана лицето ми с ръце и вдъхна мириса на ямката на шията ми. Прониза ме тръпка. После, когато почти ме беше
целунал по устните, иззвъня звънецът.
В този момент отворих очи: беше будилникът на Паоло. Знаех, че ще звънне още два пъти, на интервали от по десет минути. Сънят беше още жив в мен: чувството за свобода, вълнението от уговорката ни, възбудата от срещата.
Обърнах се, за да погледам спящия си съпруг, наблюдавах го няколко минути. В съня си изобщо не бях помислила за това, че съм омъжена и не мога да приема онази покана.
Отидох в банята, взех душ и продължавах да се чувствам жената от съня. В последно време един вътрешен глас ме обърква, подкопава увереността ми, прави ме несигурна и нерешителна; изпитаното от мен насън тази нощ никак не ми помага.
Днес следобед си спомних коя рокля носех в съня: купих я миналата година, но никога не съм я слагала, защото, като я пробвах отново вкъщи, не се харесах. След вечеря я извадих от гардероба и гледайки я, се запитах дали наистина причината е в роклята….“




You must be logged in to post a comment Login